нали беше за последно? нали си казах край, нали си казах стига?
случайният сблъсък с красотата ти ме доведе до криза, взе дъхът ми ОТНОВО, взе самообладанието ми, взе сънят ми, взе нервите ми, взе силата ми, взе всичко, все спомените, взе мен, взе теб, взе огледалото, взе океана, взе звездите и взе боклука, взе ръцете ми и взе клавиатурата, взе гравитацията и равновесието, взе сетивата и самотата. Не те помня, не те усещам, не те и сънувам. Боря се с все сили, но е във водата, въпреки всичко, е там. Нямам доказателства, дори спомени нямам вече, без да се усетя белината отми теб от мен. Но не мога, не мога да запуша тази шибана вена, която тече вътре в мен, която тече там в онази кутия..пулсираща и топла. Вървя из стаята и си скубя косите, в яд и чума..искам да отровя копнежа, да отворя кутията с мириса ти, кутията с косъм от косата ти, кутията със снимката ти, с подчерка ти, с думите ти..ЗА МЕН. Искам да те усетя чрез нея, защото вече не вярвам, че някога съм усещала дишането ти и съм слушала...чувала...слушала...слушала без дъх..слушала най-важният звук в живота ми............как тупти..........толкова слушала.. Захапи ръката, която те храни! И не ги скубя, защото ще те усетя, а точно обратното!! Ще отворя, ще прочета, ще изплача кръвта си, но ти ще си останеш толкава далеч ОТНОВО и това ще ме убие. Защото, когато няма спомен, няма усещане, няма сън, тогава един лист хартия не може да докаже нищо. Няма доказателства, няма факти, няма история, няма свидетели, няма болка и няма любов. Има само звук, който чувам и който продължава да бумти, да блъска всичко в мен, толкова тих звук..звука на живота...звука, заради който очите ми примигват, звукът, заради който пръстите пишат...звукът....................на моето сърце, което тупти с твоето име. вовеки. i"d break the back of love for you.