Багрите на самотата
минават бавно
по платното на душата.
В червено
оцветени са сълзите,
в черно
миговете светли продължавам веч да губя.
С грация разля се арка синя
по пръсти от бебешка коприна,
докосва ме детенце малко
и бронза огледален ми открива.
Слънцето усмихва ми се с лъчезарно жълто,
през оранжевите зъбки
и приканва смело
в злато меко.
Ала в дъжда на есента,
и в сивота на спомени
все тъй оставам - плаха и нищожна.
Боите изляха покрай мен
и кафяво и лилаво, и пъстро и сребристо,
и синьото небесно, и прозрачното словесно,
и розово и кестеняво, телесно и завесно..
но щриха една само в мен се свря -
щриха от пастел,
държащ от ръцете твои и от дланите на любовта.
Щриха маслена от тоз пастел
живота ще държи
и блясъка в очите ще опитва да крепи..
щриха на зелено.

и се насладих на хубава дума!