Крачех с бавни стъпки между дъждовните локви. Заобикалях ги автоматично, без да се замислям върху това. Всъщност не мислих за нищо. Главата ми бе празна, както в останлите 70% от времето. Ще прозвучи изтъркано и клиширано, може би и глупаво и наивно..не знам, както споменах, не мисля..но всичко вътре в мен бе празно, не беше само главата..в пълния смисъл на думите аз изгубих себе си и това бе една от вечерите, в които опитвах да се намеря. Локвите лежаха под краката ми, спяха, беше тихо, макар да ходех по една от най-оживените улици в малкото ми родно градче, уличните лампи светеха някак хладно и далечно от мен. Сякаш исках да ми помогнат в търсенето, а те разговаряха само една с друга. Бялата им светлина ми беше позната и близка, а те мен подритваха, така както аз подритвах камъчетата по асфалта. Вечерта бе спокойна, атмосферата носеше меланхолия. Валеше едва едва, нямах нито чадър, нито качулка, но не ми и трябваха. Вървях с отмерени бавни стъпки и ту свеждах глава към локвите, ту я вдигах към лампите..чиито светлини препречваха пътя към звездите. Всичко бе толкова типично. Момичето обгърнато от своята малка трагедия, което въврви самотно по дъждовните вечерни улици в тишина и страдален покой...картина от филм, картина от книга, картина на млад художник, картина от сън...толкова типично.
Да, аз сама търсех себе си. Бях запушила ушите си с някаква много нежна мелодия, която предизвикваше гореща влага в очите ми. Не знаех защо са тези емоции в мен и това бе причината, поради която не исках да изпускам влагата. Не разбирах какво ми тежи, не разбирах как се изгубих и не знаех къде..опитах да държа очите си отворени, но след ивестно кратко време започна да пари и щипе. Държах, докато  не стана прекалено болезнено и накрая просто премигнах..всичко се изля, а арията от ноти, излизаща от малките слушалки забумтя със страшна мощ в гърдите ми.
Може би ако бях цяла, ако не бях изгубена..щеше да ме завладее страх, но не. Усезаемостта ми към външният свят бе умряла, преди по-малко от 2 години. Може би това е причинителят на тези емоции, които се сляха с дъждовните капки. Може би не бях се изгубила, може би просто бях умряла. Но и такива работи се случват.
Последната локва, която задминах бе тази пред входната врата на моята къща.