Денят се раждаше сред шум, а ти сама —

а ти умираше: той в леките одежди

на доразсветната полутъма,

а ти в благоуханните надежди

на ранната си младост. Ти сама

в света, в душата ми! — умираше сразена,

от що — ? Умираше затуй, че бе родена.

Душата ми ридаеше; струна

изпъната в очакване над тебе,

ридаеше — една, —

в очакване — една! — и пак да те погребе.

Под твоя дих изпъната струна,

душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

                странно, искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.

Денят се раждаше: за сетен път

ти виждаше деня; — не ужаса безкраен

зад образа безгрижен на денят:

деня безоблачно сияен

по неговия вековечен ред и път…

Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

                странно, искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.