Понякога седя на този стол, гледам с празни очи в монитора и си мисля за хората. Какво са всъщност те? И какво ги кара да бъдат такива каквито са?
Понякога седя тук, с една такава самодоволна усмивка, гледам се в огледалото и опитвам да излъжа себе си. Да се убедя в това, че мога да го направя и че мога да забравя, че съм непоклатима и ненаранена, че мога да продължа и да унищожа тази част от мен, която гние, но и ме държи така жива. Мога да запечатам всичко и да правя каквото си пожелая с точно тези хора, които могат да задоволят нуждите ми. Да, точно така. В момента седя тук, с чаша уиски в ръка и я чакам да ми отвърне на съобщенията в скайп. Знам, че тайно иска, това, което и аз..чакам я..поредната, която ще опитам, поредната, която ще тествам..но и поредната няма да издържи изпита..поредната.
Колко пъти крещях на стената, мислейки я за моя милост, че трябва да бъде такава, каквото живота я прави - да мачка и да мрази..? Защото нито стената, нито аз виждаме обич.
Онзи ден се събудих с треска. Цялата треперех, бях изпотена, а очите ми препълнени с влага. Сънувах. Най-прекрасния и далечен сън, ухаеше на дъга и изглеждаше сладък..изживяваш една съкровена и свята реалност. Бях там където, душата ми принадлежи, бях на моето място във Вселената, онова място, което е отредено за теб, още преди раждането ти да бъде планувано. Отворих очи, треската караше тялото ми да пулсира, а главата ми да гори. Събудих се и видях завивката, стола, моята стая. Това не беше мястото, на което се намирах до преди няколко секунди, нито мястото където трябваше да бъда завинаги. Това не можеше да бъде истина.
Мястото, което ме препълваше с ухания на любов и вкус на мечти, беше истинско! Знаех го, знам го! Тази стая трябваше да е сънят, а не онази приказка и онази жена..те бяха истината, те бяха реалността!
Кошмар, кошмар! Столът, тапетите, гардероба, чаршафите с нарисувани върху тях весели кравички..любимите ми кравички..кошмар! Не съм тук. Не бях там.
Затворих очи, преброих до три и ги отворих отново.Но все още бях там, все същата сива стая, все същите слънчеви лъчи, галещи косите ми, все същата треска и аз - все същият заблуден скиталец.. във все същата блудкава действителност. Сън..хм..трън!
Онази сутрин лежах дълго под завивките с празен ум и слепи мисли. Секунди по-късно, минути, дни, може би векове по-късно, ме връхлетя емоция - непозната ми до сега.
Надигна се нужда, с която не се бях запознавала до момента. Пожелах да я овековеча. Нужда, желание, драма, снимка, поквара, срам. Исках да й посветя себе си, поисках да напиша стихове, за нея. Аз, момичето, което не може дори дневник да води, камо ли мислите си да изрази и трепетите обясни, го пожелах. Стихове, за човека осквернил мирогледа ми и потопил романтиката в дъното на зеленото море.
Не става въпрос за творчество, изкуство и красота, не съм по тези неща, тишината нашепваше редовете, в които трябваше да обрисувам смъртта и прераждането.
Безмълвни очите ми заплакаха..изляха се..без стон и без умора.
Не го направих и не ще го сторя. Треската беше отминала, а влагата изсъхнала. Вероятно за безкрайно дълго време този път.
Станах, облякох си широкия анцуг и слезнах долу. Измих си очите, зъбите, спомените и душата с леденa вода. Качих се на колелото и се отправих към стадиона, както всяка сутрин. Направих си загрявката и обиколките с все същата безчувственост. Прибрах се, изкъпах се, облякох се.
Погледнах се в огледалото. Имах дълбоки сенки под очите, косата ми беше рошава, а устните напукани. Изглеждах отвратително за едно младо момиче. Интересното беше блясъкът в очите или по-скоро това, че той липсваше. Не че си го имах преди, просто за първи път разбрах, че го няма и че всъщност адски много ми липсва. Следи. Сякаш бе тъпчила с кобинки върху ирисите и зениците ми. А всъщност само ги бе погледнала и замразила. Ледената кралица.
В тази сутрин разбрах, че аз никога повече не ще отдам съзнанието си на нечие друго. Разбрах, че това бе последната утрин за теб. Разбрах, че не аз, а ти..само ти.
you lied

Когато даваш сънотворно вечерта
и болната благоговейно го поема
като последно причастие,
притваряйки очи, понеже
сън влиза само през затворени врати...

Когато бавно отмалеят болките,
от своята неумолимост уморени,
и си отдъхне въздухът...
Тогава в дишането все по-равномерно
долавяш стъпки на ръмяща тишина.

Тя иде от космичните селения,
където обитава, ведър и свободен,
духът ни, чакащ търпеливо процеп
през шумовете, болестите, зъберите
на земния материален свят...

За да проникне и ни озари извътре.
В такива нощни облекчени часове
ти слушаш музика астрална от всемира
и ставаш мислеща, вибрираща съставка
на тази тишина... До следващия ад.

Благословени шумове кръвотечащи,
благословени болки проглушителни,
благословени триж-проклети зъбери -
ако не бяха те, през де ще се процежда
по някоя и друга глътка тишина?

 

  Блага Димитрова     1983г.