Денят се раждаше сред шум, а ти сама —
а ти умираше: той в леките одежди
на доразсветната полутъма,
а ти в благоуханните надежди
на ранната си младост. Ти сама
в света, в душата ми! — умираше сразена,
от що — ? Умираше затуй, че бе родена.
Душата ми ридаеше; струна
изпъната в очакване над тебе,
ридаеше — една, —
в очакване — една! — и пак да те погребе.
Под твоя дих изпъната струна,
душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно, искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.
Денят се раждаше: за сетен път
ти виждаше деня; — не ужаса безкраен
зад образа безгрижен на денят:
деня безоблачно сияен
по неговия вековечен ред и път…
Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
странно, искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.
за песните, които те карат да настръхваш и изтръпваш цял.
за книгите, които не можеш да затвориш, и чиито последни страници проплакваш.
за въздуха, чиято чистота попива дори в мозъка ти.
за нощите, в които сънуваш света, на когото принадлежиш.
за докосванията, които карат дъхът ти да възспира, докато не се задавиш от липсата на кислород.
за хората, които са тук, за да променят живота ти и същността ти.
за уханията, които никога не ще забравиш.
за най-красивата усмивка, която никога не ще забравиш.
за детските очи.
за лъчезарните очи.
за ясните очи.
за истинските очи.
за топлите очи.
за дълбоките очи.
за любимите очи.
за единствените очи.
за вечните очи.
един постинг за очите и за прескачащото сърце.
един постинг за истината и безмълвието.
един постинг за теб.
но най-вече, постинг за мен.
it"s time now, my time now. give me my, give me my wings!
