на затворени очи разстояние..

ай сиктир!
Прочетах най-депресантската книга, която описва човешката любов, и съм напълно съгласна с всяка думичка в нея.
Да, любовта трае три години.
И аз казвам: ай сиктир!
Днес избирам да се усмихна.
пък.

Беше тъмно.
Гледах как тъмният силует се отдалечава.
Една сълза тихо и бавно описваше линиите на лицето ми.
Представях си как изписвам тези редове.
Умът ми беше спокоен.
Всичко мълчеше, най-вече аз.
Градусите бяха под нулата и ръцете ми бяха притръпнали.
Бяха груби и изсъхнали.
Не бях тук.
Никога не съм била тук.
Сякаш искам да бъда с всички сили.
Опитвам се да извикам чувствата, емоциите и усещанията.
Викам ги, но единственото, което получавам, е една плачевна драма, която сама създавам.
В стремежа към чувствата, аз драматизирам.
Или по-точно - превземам се.
В чувствата си.
Това е единствената сянка, която ме следва.
Тръпки побиваха ясните ми очи.
Минаваха бавно по-надолу - по извивките на носа, устните, брадичката, скулите, раменете ми..и продължаваха да раздвижват кръвта по цялото ми тяло.
Не беше неприятно.
Не беше превзето.
Беше земно и човешко.
Не беше типично за един организъм, но за един човешки организъм - да.
Предполагам, ще оставя недовършени тези редове.
Без причина.
Просто защото денят е такъв.
недовършен..

Пусни.
Капката.
На земята.
Размажи сълзата.
С подметката.
Ледният въздух да замрази дъха ти.
И да скърши ледената буца език.
Ням.
Размажи оттичащите се вещества.
Локва от замръзване.
Както винаги.
Изпускаш.
Капчици.
Отнеси ме.
Към съдбата.
И ще скърцат подметки под скрежта.
Пусни.
Капката.
И мен.
Ледовете блъскат се.
Прозорци разбиват се.
На парчета.
Ледници проникват.
Крещят за ледников период.
И давят.
Всяка водна течност.
Пронизващата тишина.
И задавящата вода.
А на върха.
Подпочвените води мируват.

искам  те.
крещеше сърцето ми
стига.
изгаряше сърцето ми
завинаги.
мълчеше сърцето ми
къде си.
бумтеше сърцето ми
обичам те.
умираше сърцето ми